Какво е да забравиш пътя към дома, въпреки че си живял там десетилетия? Какво е да гледаш близките си и да усещаш, че трябва да ги познаваш, но не можеш да си спомниш имената им? За повечето хора тези въпроси звучат като сцени от кошмар. Но за хората с деменция, това често е реалност.
Деменцията е не само диагноза, тя е състояние, което променя начина, по който човек възприема себе си и света около себе си. Често говорим за медицинските аспекти – загуба на памет, когнитивен спад, затруднена ориентация. Но рядко се спираме на това как се чувства самият човек, попаднал в плен на тази прогресираща обърканост.
В началните фази на деменцията, човек започва да усеща, че нещо не е наред. Помни ясно събития от преди 30 години, но забравя какво е ял на обяд. Задава един и същ въпрос няколко пъти, а след това се срамува, че е направил това. Тук се появява страхът – страх от загубата на контрол, страх от болестта, страх от бъдещето.
Много хора с деменция в ранна фаза осъзнават какво се случва с тях. Това ги кара да се затварят в себе си. Някои се опитват да прикрият симптомите – водят си записки, лъжат, че си спомнят, смеят се неуверено, когато не разбират въпроса. Срамът и неудобството са дълбоки. А когато някой от близките ги прекъсне с репликата: „Казах ти вече три пъти!“, болката се засилва още повече.
С напредване на състоянието усещанията се променят. Започват периоди на объркване, при които човек не знае къде се намира, какво прави там и как да се прибере. Светът започва да изглежда чужд и враждебен. Околните лица са познати, но без име. Домът може да изглежда като ново, непознато място. Това води до параноя и тревожност – усещането, че нещо не е както трябва, но не можеш да кажеш какво точно.
Един от най-болезнените аспекти е загубата на идентичност. Когато не помниш миналото си, когато не можеш да разкажеш историята си, когато си забравил какво си обичал, какво си работил, кой си бил – губиш себе си. Това не е просто загуба на памет, това е разпад на личността, както я познаваш.
Но дори в напредналите стадии на деменцията, човекът остава там – зад мъглата от забравата, зад обърканите думи и блуждаещия поглед. Той усеща, чувства. Може да не изразява любовта си по познатия начин, но може да хване ръката ти и да не я пусне. Може да не помни името ти, но ще запомни, че си бил добър с него.
Важно е да помним, че хората с деменция имат нужда от търпение, спокойствие и уважение. Те усещат интонацията, виждат израженията, долавят напрежението. Когато не можеш да разчиташ на разума, инстинктите и емоциите остават като ориентир.
В рехабилитационната практика все повече се говори за емоционална рехабилитация при деменция. Музиката, докосването, усмивката – всичко това може да донесе комфорт, да създаде мост към миналото и да внесе смисъл в настоящето. Дори кратки моменти на яснота, предизвикани от песен или снимка, могат да са безценни – като проблясък на слънце в облачен ден.
Да се грижиш за човек с деменция означава да присъстваш. Да приемеш, че днес може да бъде различен от вчера. Да общуваш не само с думи, но и с жестове, поглед, спокойствие. Защото колкото и объркан да е светът на човека с деменция, той има нужда от нашата обич и разбиране.
Добрата новина е, че старческите домове за хора с деменция, като „Сердика“, могат да окажат значителна подкрепа в подобни ситуации – както на човека с деменция, така и на неговото семейство, за което този период също е изключително труден.
В момента имаме филиали в различни градове в България:
