Решението да се настани възрастен родител в дом за стари хора или хоспис често е едно от най-трудните, които едно семейство може да вземе. Въпреки че обикновено е продиктувано от нужда – липса на достатъчно време, професионални грижи, които семейството не може да осигури у дома, или тежко здравословно състояние на родителя – много деца изпитват силно чувство на вина. Това състояние се нарича „синдром на вина“ и може да се отрази негативно не само на психиката на децата, но и на отношенията в семейството.
Грижата за възрастен човек е отговорност, която изисква огромни усилия, време и ресурс. Когато тези усилия надхвърлят възможностите на семейството, настаняването в дом става най-логичният и безопасен избор. Е тези случаи обаче, много хора започват да се обвиняват, че „изоставят“ родителя си, че „не са направили достатъчно“ или че обществото ще ги възприеме като неблагодарни.
Вината често се подсилва от културни и социални нагласи. В българската традиция например е силно залегнало убеждението, че децата трябва да се грижат за родителите си до края на живота им. В действителност обаче времената се променят – много семейства живеят в други градове или държави, работят интензивно, а някои възрастни хора имат нужда от денонощна медицинска грижа, която у дома просто не може да бъде осигурена.
Как тогава да се справим със синдрома на вина и да преодолеем тези тежки емоции? Първата стъпка е осъзнаването, че решението за настаняване на родител в дом не е акт на предателство, а проява на грижа. Добрите старчески домове и хосписи предлагат условия, които гарантират безопасност, медицински надзор и социална среда. Всъщност, често възрастните хора се чувстват по-добре сред свои връстници, отколкото в самота у дома.
Втората стъпка е разговорът със самия родител, ако е в състояние да участва в решението, и със семейството. Откритата комуникация намалява напрежението и помага на всички да разберат, че изборът е направен с грижа и любов. Много деца откриват, че родителите им всъщност се чувстват облекчени от решението, защото получават сигурност и внимание, които иначе биха липсвали.
Третата стъпка е поддържането на връзка. Настаняването в дом за възрастни не означава прекратяване на отношенията. Редовните посещения, телефонни разговори, споделени празници и малки жестове показват на родителя, че любовта и близостта остават. Това също облекчава чувството за вина, защото детето вижда, че родителят е спокоен и обгрижен.
Важно е също човек да се погрижи и за собственото си психично здраве. Постоянното самообвинение може да доведе до тревожност и депресия. Разговорите с психолог или групи за подкрепа могат да помогнат за осъзнаване, че чувството за вина е нормално, но не е полезно. Когато се работи върху това, емоциите постепенно отстъпват място на спокойствието, че решението е правилно.
Не бива да забравяме и още един аспект – реалността, че децата също имат право на собствен живот. Те имат работа, семейства, деца, ангажименти и бъдеще, за което трябва да се грижат. Понякога изборът да се настани родител в дом е не просто най-добрият, но и единственият възможен вариант. Да се чувстваш виновен за това е все едно да се наказваш заради обстоятелства, които не зависят само от теб.
Синдромът на вина при децата, оставили родителите си в дом, е често срещан, но преодолим. Ключът е в осъзнаването, че този избор е акт на любов, а не на егоизъм. Когато се уверим, че родителят получава адекватна грижа, сигурност и внимание, вината постепенно се заменя с удовлетворение – удовлетворение, че сме направили най-доброто за него.
Ние от Сердика предлагаме различни локации, за да може вашият близък човек да е още по-близо до вас. Вижте повече:
